Наложена лична забрана - никакво писане в  блога вече. Естествено нарушена - точно три месеца без един ден от последното писане.
Три турбулентни месеца (безпогрешното определение на Маркус) и бурята вече утихна, а аз си строя дървената колиба наново. 
Вече нямам гипс да ви помахам с него, но затова пък ще ви помахам от 400км по-далеч. В новото обиталище не искаха да забележат мен - стъписаният новодошъл, но аз пък им се наврях като винена мушичка в очите и те щат-не щат ги разтъркаха. Дори успях да се адаптирам вече - честно.Плевен не те отритва, но не те и приобщава - просто те гледа безразлично, а пък ти се оправяй както си знаеш.

Сега ще ви пиша малко за страховете. Просто фрески - различните форми на страха,... които видях и изпитах.
Пръв, като най-арогантен и нагъл, дойде чисто физическият страх - онзи, който ти сграбчва стомаха с ледени пръсти и го извива, по гърба ти пуска скорпиони, а пред очите - ужас. С него се справих - той се бои от лудостта, а аз нея винаги съм почитала.

След това реши да се пробва фобията - нали е щерка на страха. Фобията от самотата е като фобия от вакуум - откъде изобщо знам аз какво е вакуум?? Самотата може да е само вътре в човек, а ние в моята глава сме десетима. Така и фобията се издъни.
На новото място дойде страхът от "неадаптирането", но адаптацията е естествен процес - и на този страх не му провървя. Ето например онази вечер бях на рожден ден на член на рокерското общество. Стоях там в морето от черни рокерски якета и мотори с моето вечно червено и се чувствах като в аквариум. Но кой да мисли, че след един час щях да съм една от тях? И човекът притежава свойството мимикрия!  Така Дъждновникът стоеше там, издокаран в синьо кожено яке на BMW (измъкнаха го отнякъде, все едно че винаги мен е чакало) и се забавлява заедно с тях.
Единствен перманентен като константа остана страхът за близките - но той се таи у всеки от нас.Нужна ми е една успокоителна мисъл и това зверче се скрива пак.
Нямам вече страх от нищо.Всичко се преживява и всичко минава.
И все пак нещо още стои там? Какво е? Защо не излезе малко на светло да го разгледам? Това се чудя всеки ден, докато изминавам пътя към вкъщи.
Докато не ми бе даден отговор днес - в асансьора, от най-неочаквания човек - едно хлапе на десет.
Видя ме, че натискам бутона за 13-ти етаж, и избърбори нещо, което заради моите слушалки в ушите не чух (по колко глупав начин щях да пропусна важното), затова помолих да повтори:

То (ококорено): - Ехе! Ка" се живее на тринайстия етаж?!
Аз (безразлично): - Живее се...някак. Защо?
То (простичко): - Ми "щото ме е страх.

В този момент асансьорът спря на неговия етаж и то слезе. А аз само зяпах безмълвно с един огромен въпрос в главата: "От какво те е страх:  от високото или от числото 13?". Отговор няма да получа. Но разбрах друго и отсега нататък ще го помня и то ще ме спасява : страх ме е от самия Страх.
Това улесни много нещата...